Другари и другарки,

Приканвам ви тази неделя (02.07) да се възползваме от хубавото време и да покараме или походим от гара Бов към хижа Тръстеная.  Хижата е на много хубаво място, а и гледките по пътя не са малко. За награда който иска може да си вземе и малиново вино, произведено на място.

Снимка от сайта на СПК

Обща дължина на маршрута: 12км
Денивелация: 600м
Времетраене: колкото-си-го-направим
Тръгване: 07:30 на централна гара

Отива се с влак от централна гара до гара Бов, а от там пеша. Хората с колела трябва да платят и за билет на колелото, който е фиксиран 2 лв. в посока. Който иска може да дойде и с кола до гара Бов.

Влака на отиване тръгва в 08:00 сутринта, а в 09:00 пристига.
На връщане имаме много опции, най-рано в 15:20, но може в 17:00 или по-късно.

Маршрутът беше кв. Овча купел – Горна Баня – вр. Дупевица (Люлин планина) – Владая – кв. Овча купел.

Сутринта в 11:00 часа се събрахме 5 човека в кв. Овча купел и потеглихме под лъчите слънцето. Беше топло, но не прекалено и подухваше лек ветрец за да спомага вентилацията. Маршрута е изключително приятен, тъй като прелива много плавно от чисто градски към планински, минавайки през съмнителните междублокови пространства на Овча купел.

Минахме покрай стадион Славия и веднага свихме по протежението на Владайската река. Пресякохме бул. Никола Петков и навлязохме като хайдути в Горна Баня, като си починахме за прясна вода. От там започнаха резките баири и голямото потене. Естествено не беше въобще лесно, особено за първо каране. На двама от участниците им изтръпнаха задниците за седмица на пред, а един му идваше да колабира.

Навлизане в Люлин планина

Не след дълго излезнахме от нагорнищата в Горна Баня и навлязохме в Люлин планина. Там за наше щастие баирите станаха толкова непоносими, че редувахме бутане и каране, според това дали имаше хора на близо. Биляна беше планирала всяка почивка и въпреки стръмния терен се придвижвахме доста ефективно.

Времето започна да се смръчава, а в околните долини си личеше, че вали дъжд. Започна да ни подухва и не чак толкова приятен вятър. По някакъв хубав късмет не ни запраска на върха и го качихме успешно.

На връх Дупевица

След като се наснимахме и наядохме под заплашителните облаци, отидохме да разгледаме и луксозните стари бункери останали от някогашното военно поделение.

Започнахме бързо и екстремно слизане към Владая в стил перничански downhill. Когато се наложи да излезем от някогашния коларски път, се оказа че пътеката към Владая е брутално разорана от мотори, джипове ATV-та и тем подобни съоръжения за хора които не могат да въртят. Освен това беше и прилично неизсъхнало от стопения сняг. За жалост 3ма от групата не можеха да се спускат по такъв терен, но и другите двама едвам не си загубиха обувките в дълбоката кал.

В крайна сметка чевръсто стигнахме във Владая, където Юли ни приюти на по мръвка, бира и кой, каквото си е взел от магазина.

На път към София през дефилето на Владая късмета ни напусна, а дъжда ни настигна, но такъв е живота на колоездача!

Юли се усмихва за морална подкрепа на Биляна, която е нарамила велосипеда

За съжаление поради технически проблем Биляна не успя да завърши в рамките на контролното време и затова липсва в списъците на крайното класиране, но пък успя успешно да премине финиш линията и да впише преминаването на това трасе в личните си постижения.

Велорали Черни връх може да бъде смятано за едно от най-трудните вело състезания в категория МТБ. Трасето е около 38 километра, с обща денивелация (изкачване и спускане) 3300 метра.

Велорали Черни връх е веломаратон с трудност сравнима с тази на Витоша 100.
Разстоянието е около 38 километра, а сборната денивелация е 3300 метра.

Ето и карта на трасето:

Карта на маршрута

Това не е продуктово позициониране

По повод дългия уикенд и българските празници, нямаше как да не се отчете с един-два велопрехода.
Единият от тях беше от Кокаляне до Железница.

Ето и карта на маршрута – Тук

Снимки и видео – ТУК и ТУК 

Този маршрут се явява естествено продължение на преминаването Железница-Черни Връх-Владая с колела, което правим в памет на първото изкачване на Алеко на върха.

Всъщност замисълът беше доколкото може да повторим стъпките на Алеко още от Борисовата градина през Германския и Кокалянския манастир-до Железница и да проведем един вид подготовка за основното мероприятие.

Тръгнахме от езерото Ариана. Идеята беше да вземем рейс за Кокаляне от Окръжна болница. На самата спирка решихме да не чакаме. Въпреки ужасния трафик и липсата на лента за велосипедисти, изпреварихме всички рейсове в нашата посока  и стигнахме Кокаляне. Там си направихме традиционното лепене на гума и продължихме към Дяволския мост.

Истинският 4-дневен маршрут на Алеко и Тантилов е проучен от ентусиасти от дружество Алеко Константинов през 1985-а и описан от Георги- Момчил ПОПОВ, с когото Биляна вече се е свързала. Очакваме някой ден да минем именно по него. А сега-за нашето минаване.

От Дяволския мост до Железница сигурно има повече от един маршрут. Ние обаче се запънахме да се качим до манастира, защото оттам е минал Алеко, с което определено избрахме най-стръмния вариант. Изкачването е по козя пътека над десния бряг на реката. Едва ли е повече от 350-400 метра денивелация, но 90% си е бутане. То е описано като веломаршрут в едни други форуми, обаче не бива да забравяме, че всеки маршрут си има посока. Ние бяхме „в насрещното”, с което доста учудихме един екстремист, който се спускаше с колелото си в „правилната” посока. Манастирът е подновен и много красив. В двора му няма чешмичка, но ако помолите, ще ви налеят вода.

Манастирът

Знаем, че Алеко е спал в една мандра под манастира, което означава, че може и да е избрал по-лек път по левия бряг на реката в посока Железница, но ние се отправихме направо към вр. Манастирище. След Кокалянския манастир се върви по черен път и не след дълго се излиза на равното било на Плана. Има красиви поляни, вече обрасли с щипки и всякакви храсталаци, поради липсата на грижа от човека. Стана горещо, лично аз огладнях. На картата на Биляна имаше отбелязан заслон. Оказа се ловната хижа „Кръстат дъб.” Там хапнахме, каквото дал Господ. По оградата на хижата работеше любезен горски човек, който ни  постла покривка и ни даде да си налеем ледена вода, която беше донесъл (прекарал с джипа си) от извора. Той ни раказа защо е изчезнал кръстатия дъб. Иманяри започнали да го кълцат и да копаят в корените му и той изсъхнал. Обясни ни как да намерим и извора. Според него беше съвсем наблизо. Малко след едно „ Т-образно кръстовище”, както той се изрази. Наистина след няма километър стигнахме кръстовището (не и без да лепим гума) и продължихме в посока вр. Манастирище, загрозен от голяма антена на мобилен оператор. На това „кръстовище” изглежда може да се хване път право към Железница, но според нашия домакин, нямало смисъл, защото бил изровен. На 500 м от „кръстовището” трябваше да видим дървени „рамки” и да търсим вода в гората вляво.

Офроуд състезание

Тези 500 м се оказаха доста интересни. На правата отсечка през ливадите ни застигнаха участниците в  международното офроуд  рали „Бреслау”. Хем се нагълтахме с  прах и ни беше яд, че не можем да продължим, хем си казахме, че не всеки ден се случва човек да е зрител на подобна надпревара. Това, че нямаше никакво обезопасяване на маршрута и можеше като нищо да бъдем пометени от ревящите чудовища е само малък пропуск на организаторите.

Маскираният колоездач

Нямаше как да се върнем назад, защото се задаваха все нови и нови машини, нямаше как и да преминем напред. Бих казал: късмет, че не сме заклещени в някоя гора. Биляна направи хубави снимки и клипове, аз се маскирах с кърпата за лице. Издебнахме някакъв промеждутък и се придвижихме до водата. После подсякохме вр. Манастирище. Застигаха ни още машини, но май бяха извън класирането.

Пътят навлезе в гора и много ми заприлича на пътищата във Верила. Забравих да спомена, че на всички открити участъци, гледките към Витоша и Рила са страхотни.
После направихме спускане към една вилна зона по изровен асфалтов път, а след нея се показахме на познатото ни шосе Самоков-Железница.

Добре е да се знае, че за велосипедистите се полага да направят подсичане на пътя при един характерен завой, от който се вижда табела за европейско финансиране на рехабилитацията на Рилския водопровод.

След това излязохме на автобусна спирка над Железница-мисля последна за рейс 69. Тя сигурно си има име, но няма да го спомена. Аз я знам като място, познато ми от обиколката на Витоша и като отправен пункт за излет към Верила. Вече бях готов да си хвана  рейса, когато Биляна ме”подлъга” да се приберем по маршрута на обиколката. Обичам добрите идеи. Не се чувствах, чак отлично, защото не бях спал предната нощ и леко се притеснявах, че няма да мога да настигам Биляна на спусканията. Но щом е за каране-лесно се съгласявам.

Следващият участък сигурно е добре познат на всички, затова няма да ви отегчавам с описание. Не е труден, но е дълъг.

Относно Плана: Важните точки като ловна хижа и вода са вече в GPS-a ми.

А ето и малко допълнителна информация за вр. Манастирище от интернет:

Още един час е необходим за изкачването на вр. Манастирище. До челото му се отива по изровен коларски път. На Манастирище личат останките от старият железнишки манастир „Св. Дух“, който е бил част от Малката софийска Света гора. Съществува предание, че манастирът бил издигнат върху основите на тракийско светилище. Етнографите считат, че някогашни езически празници, провеждани на това място, са преминали в култ към Светия дух. Тази традиция се е запазила и днес у населението на околните села. Манастирът е бил изгорен и унищожен от турците. През юни 2001 г. родолюбивите ентусиасти Малин Месов и двама негови приятели издигнали до руините параклис със същото име.