На 20.08 довършихме големия мост в самото начало на пътеката м. Пазарището – м.  Боерица, отклонение от пътеката Владая – Златните мостове. Как започнахме построяването му от две 300 килограми дървета, можете да видите тук.

Първоначално търсихме с колите отбивка от която ще е най-пряко спускането на дървения материал за моста. Не беше лесно, но се случи и като по магия, точно като излизахме от колите, камиона с ритловиците ни подмина. С малко късмет след като се разкрещяхме и размахахме, човека ни видя и ни изсипа дърветата на уроченото място.

Дръвца!

След това започна забавната част по мятане на 3-метрови греди надолу по склона. Всеки експериментира с различни методи и обявихме победител за най-дълго мятане. След състезанието по хвърляне на дърво, започнахме с пренасянето до пътеката. Естествно всеки се пробва по различен начин – някои ползваха въжета и влачеха, други носеха на рамо, трети влачеха, ама без въжета.Материала беше налице, пренесен и прилежно (не)подреден. Време беше да започне отделянето на по-хубавия материал (спорно дали имаше такъв) и обработката му (белене).

Решихме, че сме много печени и не само ще направим нов, голям мост, но и ще вдигнем едно малко мостче (линк от статията за строенето му), съборено при пълноводие.
Разделихме се на два екипа. Едните трябваше да съборят и извадят счупения, стар и голям мост, а другите да извадят от реката, реновират и подсилят малкия мост.

Счупения мост.

В крайна сметка, с 300 зора начупихме и разковахме стария тежък мост, даже и го извадихме. А другата група така подсили малкото мостче, че ако ще реката и над него да минава, пак няма да го бутне (а дано). Инженера се беше обадил и бяха решили да снадят мостчето към кореновата система на дърво…. Гениално

Дойде време на скарата и бирата. Наядохме се, пийнахме по 1-2 бири, доспа ни се и продължихме работа.

Скара.

След като падна старото, дойде ред на още по-тежкото и новото. Положихме двете оформени 300-килограмови дървета и им направихме жлебове. След това си потрошихме ръцете от рязане на 80-90 сантиметрови парчета за напречно наковаване.
В крайна сметка нарязахме материала, след това си счупихме ръцете и от коване.

По време на работата върху моста.

Е поне никой не си отряза пръст или не се цапна твърде силно с опакото на теслата, което само по себе си засвидетелства за непознати по нашите ширини майсторство и организация.

По важното в цялата работа е, че направихме уникално здрав и масивен мост, който вече е достатъчно широк и за спокойно преминаване със ски или велосипед.

Мисия „Мост“ – УСПЕШНА!

Носене

От ДПП „Витоша“ ще ни предоставят 30 небелени ритловици дървен материал, с който да довършим моста, който започнахме преди няколко седмици.

На 20.08 ще се състои акцията, като сборен пункт са Златните мостове, а часът за сега е 10:00.

Програма:

10:30 – 13:30: Пренасяне на ритловиците от пътя до мястото на моста. Начало на обработката им.
13:30 – 14:30  Хапване на мешана скара и пийване на бира.
14:30 – 17:30 Довършване на обработката на ритловиците и заковаването им на моста.

Как мина последната акция по този мост, можете да видите тук.

Часовникът удари 6 часа сутринта, а телефоните започнаха да ни изкарват един по един от топлите легла. Отидохме на закуска край камината в столовата на ЦПШ „Мальовица“ и се приготвихме за прехода.

Знаехме, че това, което при нормални условия е най-обикновена разходка до връх „Мальовица“, то сега щеше да е планино-мазохизъм в чист вид. Приготвихме се и потеглихме в 07:30.

Бяхме последната група тръгнала от ЦПШ-то, тъй като другите решиха да закусват в хижата. Това доста облекчи стигането до хижата, но въпреки привидната пъртина, пак ни отне час и половина. Движихме се в пълна тишина, като всеки беше погълнат от това да стъпва в стъпките на следващия, за да не пропада до колене в снега.

Стигнахме хижата, а термометъра показваше -12 градуса. Няколко човека влезнахме набързо да се стоплим за 5-10 минути и заварихме всички групи преди нас да закусват. Наско и Цецо от нашата група продължиха нагоре да правят пъртина.

Не след дълго ги застигнахме и заварихме как Наско прокопава пъртина в сняг до кръста, на драматичен фон.

От там Наско ни подканваше: „Аре бе, вие младите няма ли да дойдете да копаете, какво се мотате.“

Реших, че аз ще се пробвам отпред на пъртината и в момента в който смених Наско, съжалих за пореден път, че не си купих гети преди да дойда. От първата стъпка, крака ми вече беше потънал малко над бедрото, а обувките и панталона ми бавно се пълнеха с пресен снежец. Борбата за качването на връх „Мальовица“ официално започна.

The game is on!

Стъпка по стъпка, метър по метър се предвижвахме бавно и славно из това море от сняг.

Йосиф от нашата група, каза че не си пада по мазохизмите и се отказа. Слава богу, предаде гетите си на мен, което ми помогна да стана пълноценен снегорин за групата.

Ние продължихме нашата борба в снега, като на места затъвахме и до гърди. След 30 минути се обърнахме назад да погледнем до къде сме и какво да видим? – Хижата си стоеше спокойно зад нас, сякаш въобще не сме се отдалечили от нея.

Както си гледах в краката, надигнах глава да погледна Наско, а той от своя страна спря и се вгледа в скалите от дясно на нас. С най-спокоен глас обяви, че „Ей там пада лавина“. Веднага надигнах глава към скалите и видях как прашна маса сняг бързо и елегантно, се свличаше фронтално към нас.

Лавината падна от скалата вляво.

Прашната лавина идваше от някое високо и скрито в мъглата място, лееше се надолу по наклонената скала, а след това прелетя над вертикалния дроп, за да се стовари върху склона на който стояхме.

В следващия момент видяхме как снега се успокоява и сляга в клековете на около 100-тина метра от нас.
Погледахме скалите още малко и продължихме с ровене-ходенето нагоре към върха.

След десетина минути ни застигнаха групите, които закусваха в хижа „Мальовица“.
Благодариха ни за пъртината до момента, а ние прилежно им благодарихме, за тази която щяха те да пробиват. 

Пешеходната група се увеличи, а това позволи повече хора да се редуваме за пробиване на пъртината. Въпреки това се движихме страшно бавно.

Е, поне си имахме куче водач с нас, което не се влияеше от снежната покривка.

Стигайки втора тераса в 11 часа, осъзнахме, че с това темпо, стигането до върха ще е не само трудно, но и леко рисково.  В началото бяхме 2 групи пешеходци и 2 групи скоири засилили се към върха.

Скалите до склона, водещ към БАК

Накрая се оказа, че остава 1 група от 3ма скиори към върха и ние – 4 човека пеша.
Тогава взехме съдбоносното решение, че няма да се качваме към върха, а ще тръгнем поосока заслона на БАК, поне да видим някаква гледка. Скиорите продължиха към върха, поне те имаха някакъв шанс.

Нагоре по склона

Взимайки предвид  лавината която се изсипа пред нас на излизане от хижата, гледката над нас изглеждаше доста заплашителна.

Въпреки това си тръгнахме нагоре по стръмния склон, като се опитвахме да избягваме местата със сняг над кръста.

На места трябваше да тъпчем по 2-3 минути на място, за да можем да направим една крачка нагоре.

Естествено, всичко това си заслужаваше и навсякъде около нас имаше страховити и красиви скали и снежни улеи.

Скална красота

Куче водач

Към 12:30 вече трябваше да преустановим изкачването, за да можем навреме да се приберем в ЦПШ-то. Важното беше, че стигнахме достатъчно високо за невероятна гледка. На всичкото отгоре имахме и куче, което следвахме понякога, защото откриваше пътя с най-малко сняг.

От скалите върху които бяхме застанали, видяхме и тримата скиори, които също бяха тръгнали надолу.

Щастливи и изморени, поснимахме се на върховната гледка, хапнахме по 2-3 ябълки и марш надолу.

Гледка към отсрещните скали и улеи.

Хубавото време

Това е не толкова описание на маршрут, колкото кратък анонс за откриването на сезона на зимните преходи с първо зимно изкачване на Мургаш от четирима ни: Юли, Надя, Биляна и Нарсак.

Уговорката беше за 03.01.2015, прогнозата за студ и сняг.
Реализира се напълно.
Тръгването беше от Желява. С подходящ автомобил могат да се отхвърлят малко километри от прехода и да се започне от Мерова поляна, мястото, където е била отрязана главата на един от ботевите четници. Така направихме ние. През цялото време със задачата на навигатор брилянтно се справяше Биляна, като се започне още с правилно излизане от населеното място в посока върха, което иначе не е обозначено.

Нарсак is not amused

И така шест часа и половина в двете посоки (с почивката 7), около 23 км. На билото имахме възможност да проверим кое е най-ветровитото място в България – Черни Връх или Мургаш. Макар да положи много усилия да ни убеди, Стара планина не можа да вземе първенството поне за този ден.

За гледки няма да говоря, защото не се видяха. Само да потвърдя, че известните планински кончета са още там, а гората над хижа Мургаш (знаете, че не работи) изненадва с причудливи същества (виж снимките).

Като ориентири-да се внимава за маркировка, където я има, защото пътищата са цяла плетеница. В един момент има разклон за Бухово или Желява (и до него една от двете замръзнали чешми, които открихме). Във връзка с водопоите, на половин час под хижата, има и втори. Сигурно ще е важно при 40 градуса през лятото.