Часовникът удари 6 часа сутринта, а телефоните започнаха да ни изкарват един по един от топлите легла. Отидохме на закуска край камината в столовата на ЦПШ „Мальовица“ и се приготвихме за прехода.

Знаехме, че това, което при нормални условия е най-обикновена разходка до връх „Мальовица“, то сега щеше да е планино-мазохизъм в чист вид. Приготвихме се и потеглихме в 07:30.

Бяхме последната група тръгнала от ЦПШ-то, тъй като другите решиха да закусват в хижата. Това доста облекчи стигането до хижата, но въпреки привидната пъртина, пак ни отне час и половина. Движихме се в пълна тишина, като всеки беше погълнат от това да стъпва в стъпките на следващия, за да не пропада до колене в снега.

Стигнахме хижата, а термометъра показваше -12 градуса. Няколко човека влезнахме набързо да се стоплим за 5-10 минути и заварихме всички групи преди нас да закусват. Наско и Цецо от нашата група продължиха нагоре да правят пъртина.

Не след дълго ги застигнахме и заварихме как Наско прокопава пъртина в сняг до кръста, на драматичен фон.

От там Наско ни подканваше: „Аре бе, вие младите няма ли да дойдете да копаете, какво се мотате.“

Реших, че аз ще се пробвам отпред на пъртината и в момента в който смених Наско, съжалих за пореден път, че не си купих гети преди да дойда. От първата стъпка, крака ми вече беше потънал малко над бедрото, а обувките и панталона ми бавно се пълнеха с пресен снежец. Борбата за качването на връх „Мальовица“ официално започна.

The game is on!

Стъпка по стъпка, метър по метър се предвижвахме бавно и славно из това море от сняг.

Йосиф от нашата група, каза че не си пада по мазохизмите и се отказа. Слава богу, предаде гетите си на мен, което ми помогна да стана пълноценен снегорин за групата.

Ние продължихме нашата борба в снега, като на места затъвахме и до гърди. След 30 минути се обърнахме назад да погледнем до къде сме и какво да видим? – Хижата си стоеше спокойно зад нас, сякаш въобще не сме се отдалечили от нея.

Както си гледах в краката, надигнах глава да погледна Наско, а той от своя страна спря и се вгледа в скалите от дясно на нас. С най-спокоен глас обяви, че „Ей там пада лавина“. Веднага надигнах глава към скалите и видях как прашна маса сняг бързо и елегантно, се свличаше фронтално към нас.

Лавината падна от скалата вляво.

Прашната лавина идваше от някое високо и скрито в мъглата място, лееше се надолу по наклонената скала, а след това прелетя над вертикалния дроп, за да се стовари върху склона на който стояхме.

В следващия момент видяхме как снега се успокоява и сляга в клековете на около 100-тина метра от нас.
Погледахме скалите още малко и продължихме с ровене-ходенето нагоре към върха.

След десетина минути ни застигнаха групите, които закусваха в хижа „Мальовица“.
Благодариха ни за пъртината до момента, а ние прилежно им благодарихме, за тази която щяха те да пробиват. 

Пешеходната група се увеличи, а това позволи повече хора да се редуваме за пробиване на пъртината. Въпреки това се движихме страшно бавно.

Е, поне си имахме куче водач с нас, което не се влияеше от снежната покривка.

Стигайки втора тераса в 11 часа, осъзнахме, че с това темпо, стигането до върха ще е не само трудно, но и леко рисково.  В началото бяхме 2 групи пешеходци и 2 групи скоири засилили се към върха.

Скалите до склона, водещ към БАК

Накрая се оказа, че остава 1 група от 3ма скиори към върха и ние – 4 човека пеша.
Тогава взехме съдбоносното решение, че няма да се качваме към върха, а ще тръгнем поосока заслона на БАК, поне да видим някаква гледка. Скиорите продължиха към върха, поне те имаха някакъв шанс.

Нагоре по склона

Взимайки предвид  лавината която се изсипа пред нас на излизане от хижата, гледката над нас изглеждаше доста заплашителна.

Въпреки това си тръгнахме нагоре по стръмния склон, като се опитвахме да избягваме местата със сняг над кръста.

На места трябваше да тъпчем по 2-3 минути на място, за да можем да направим една крачка нагоре.

Естествено, всичко това си заслужаваше и навсякъде около нас имаше страховити и красиви скали и снежни улеи.

Скална красота

Куче водач

Към 12:30 вече трябваше да преустановим изкачването, за да можем навреме да се приберем в ЦПШ-то. Важното беше, че стигнахме достатъчно високо за невероятна гледка. На всичкото отгоре имахме и куче, което следвахме понякога, защото откриваше пътя с най-малко сняг.

От скалите върху които бяхме застанали, видяхме и тримата скиори, които също бяха тръгнали надолу.

Щастливи и изморени, поснимахме се на върховната гледка, хапнахме по 2-3 ябълки и марш надолу.

Гледка към отсрещните скали и улеи.