Тръгваме от сборния ни пункт на велоалеята на бул. Цар Борис III при кръстовището с бул. Тодор Каблешкови и се насочваме към кв. Горна баня, където ще може да се налее минерална вода от чешмата (водата е топла). След това се минава през Бонсови поляни и се достига до вилна зона Люлин. От там се отклоняваме по пътя за някогашното военно поделение, в чиито район всъщност се намира и нашата цел вр. Дупевица. Там ще хапнем и ще се насладим на страхотна гледка към София и Витоша (повярвайте цялото това качване си заслужава).

Обобщена информация:

За контакт: Биляна Гатева
GSM:0877 111 006;
email: b.gateva@abv.bg

Място и час на среща: 09:45 ч. на велоалеята на бул. Цар Борис III при кръстовището с бул. Тодор Каблешков (до Автогара Овча купел)
Категория: планинско колоездене

Денивелация: ~ 600 м.

Примерен трек >>> https://my.viewranger.com/track/details/MjgyNjY1Nw==

Необходимо оборудване: планински велосипед, предпазна каска и ръкавици, дъждобран или яке, което е водонепропускливо, резервни дрехи
Вода: между 500 мл. и 1 л., може да се налее вода от чешмата в кв. Горна баня.
Храна: Подкрепителни десерти или сандвич

Между водачът и последния от групата ще е осигурена радиокомуникация.

При лоши метеорологични условия мероприятието може да бъде отменено, за което заявилите участие ще бъдат своевременно уведомени.

Който от вас иска да участва да се свърже с нас и да ни съобщи, за да знаем колко човека очакваме.

Track от маршрута + статистика за него: ТУК
Описание на екопътеката с.Лозен – с. Пасарел: ТУК

Стартирахме по ранни, ранни зори – към 09:30 часа сутринта от последната автобусна спирка (автобус 5) в село долни Лозен. От там горе-долу следвахме червената маркировка на екопътеката, водеща към връх Половрак (Орлов поглед – превод от тракийски). По пътя минахме и през женския манастир „Свети Спас“.

След върха започнахме слизане по червено-бяло-червената маркировка на същата екопътека, която води към Пасарел. Не след дълго отбихме към Панчарево, а след това се наложи да се върнем на екопътеката, бутайки 100-тина метра по ужасно разкопан склон.

След това предприехме спускане през гъсти треви и храсти, почти без следа от пътека. В крайна сметка успяхме пак да хванем екопътеката, докато стигнем до мястото, на което се отклонихме от нея (вече по план). 

Следващия етап беше каране по равен терен, но по крайно разкопани, разбити и тежки черни пътища. Макар почти да нямаше качване, въртенето беше доста изморително. Крайната цел беше да достигнем пътека, по която да се спуснем към крепостта Урвич и да пресечем река Искър / Самоковско шосе.

За жалост, явно от години никой не е правил точно този заход от точно това място и като бяхме точно над деретата на местност Урвич, се оказахме на място където почти нямаше следи от пътека, а като намерихме някаква пътека, то преминавате по нея беше доста болезнено и трудоемко. Пътеката сечеше доста дълго, дълбоко и широко дере, като по цялата дължина имаше нападали дървета през 10-15 метра. Когато пък свършиха падналите дървета и бяхме в самата долина, то имаше изобилие от коприва и бодливи храсти, които допринасяха за идилията.

В крайна сметка стигнахме р. Искър и Самоковско шосе, обаче вече нямах сили и нерви, за да продължим по оригиналния план – към с. Железница. Поради този повод отидохме в кокалянското ханче и се погрижихме за хидро и биро-баланса.