Снимки тук.
Трак 1-ва част и трак 2-ра част.

За наше щастие късмета ни преследваше от самото начало до самия край, което ако не беше така, рискувахме начинанието да се превърне от мазохистично в опасно.

Още като се чакахме в метрото на Интер експо център, Сашо намери двама  пенсионери-планинари, които отиваха към същата дестинация, но вместо да качват Полуврак, отиваха на имен ден….
За жалост Сашо не си беше намерил гетите и се наложи да си направи такива с пликчета от Джъмбо и Била. Учудващо, но помогнаха!

На спирката

Когато слязохме от автобуса температурата беше около -20 градуса, а времето облачно.  Бойната група пенсионери се оказа доста добре екипирана и в добра форма, тъй като след това разбрахме, че не можем да ги стигнем по пътеката.

Точно когато се оказахме на кръстопът по кой път да поемем – непознатия, но с потенциал за по-кратко пристигане до върха или познатия, но дълъг път, се появи една жена която беше изпуснала нашия автобус и е дошла със следващия. Тя ни упъти и ни показа краткия път за връх Полуврак, който ни спести не само време но и доста ценни сили.

От групата разбрахме, че имало и заслон под върха. За щастие се виждаше на

Украска

картата, която бях заредил на телефона и го намерихме! Заслон Полуврак се оказа, че не само е голям, но си имаше и собствена коледна украса.

Може би най-огромният ни късмет за този преход беше, че като влезнахме в заслона, заварихме тлеещ огън, който само се нуждаеше от няколко цепеници за потръгне пак. Това толкова ни повдигна настроението, че ни изби на арт снимки. Добре, че не знаехме колко още бъхтане ни чака.

Не са гаси, туй що не гасне

В крайна сметка хапнахме и се стоплихме добре и излезнахме от уюта на заслона, за да се върнем на минусовите температури и вятъра.

Всички следи свършиха и се оказа, че никой не захождал към самият връх. Вече разчитахме изцяло на нашето ориентиране и на ViewRanger-a на                                                                                                  телефона ми.

Псевдо-финалната права към върха

Наложи се да тръгнем по билото, водещо към върха. Бяхме доста предпазливи тъй като наклона не беше малък, а снега доста навят, което е предпоставка за  повишена лавинна опасност.

Снега беше до колене, но за сметка на това имаше доста растителност и това ни вдъхваше сигурност, че няма да се отцепи някоя дъска под краката ни

Наложи се да цепим през гора точно под върха, но в крайна сметка уцелихме пролука от втория път.

Връх Полуврак

С доста бъхтене в дълбокия сняг стигнахме върха и си заслужаваше, тъй като гледката беше уникална. Студеният северен вятър не засенчи насладата от слънцето, което се прокрадваше между облаците.

От върха, въпреки неясното време, се виждаше Софйиското поле и магистрала Тракия, както и язовир Искър. От време на време се виждаше и  Черни връх, който изглеждаше величествено като някой петхилядник заради атмосферата и времето.

Като се налюбувахме на гледката и си направихме селфи, решихме че е време за слизане.

В обувките на Сашо вече имаше обилно количество сняг а и ръцете му замръзваха.

Пътека през гората

Започнахме бързо слизане надолу. Пътеката, която хванахме на връщане не беше същата по която се качихме. Тази минаваше изцяло през гората и никой не беше минавал по нея. Благодарение на спомени от лятото и GPS-а, успяхме да се изнавигираме през пътеката, която на места въобще не се виждаше къде е заради гъстата гора и натежелите клони.

След като придобихме малко увереност и вяра в интуицията си да намираме пътя, започна много да ни харесва горския път и прокрадващото се слънце между ниските клони. Чувството беше сякаш си изолиран от всичко и всеки, но в същото време усещаш само спокойствие.

След като излязохме от тази млада гора под върха, се озовахме на главната пътека, която лятото е черен път. Влезнахме в не толкова млада гора, където постоянно се чуваха съмнителни скърцания на огромни дървета, които пораждаха не чак толкова приятни чувства. Продължихме да порим през дълбокия сняг, непрекъснато бдящи за падащи дървета. След час слизане се озовахме на гранде разклонението през което ни упъти жената по рано през деня. От там само след 30 минути мръзнене стигнахме обратно спирката на автобус 5.

Оказа се, че най-голямото изпитание по студоустойчивост ще бъде на спирката. Започнахме бързо преобличане и смяна на мокрите дрехи, докато вятърът от север ни брулеше жестоко. Обувките на Сашо все още бяха чисто мокри и пълни със сняг. Слава богу автобусът дойде точно като приключихме с преобличането. Вътре започнахме затопляне на позамръзнали крайници с химически грейки. За жалост грейките не отърваха Сашо от първа степен измръзване на краката, но поне ги размрази успешно у тях след това.

В крайна сметка, макар че се движихме по ръба на възможностите си, си прекарахме доста добре въпреки метеорологичните условия.

Подобен маршрут правихме, лятото но 4 пъти по-дълъг, чак до село Пасарел,а от там и към Железница. Ето и линк към разказа.

Който е заинтересован – 0879 436 672 (Християн).

Track от маршрута + статистика за него: ТУК
Описание на екопътеката с.Лозен – с. Пасарел: ТУК

Стартирахме по ранни, ранни зори – към 09:30 часа сутринта от последната автобусна спирка (автобус 5) в село долни Лозен. От там горе-долу следвахме червената маркировка на екопътеката, водеща към връх Половрак (Орлов поглед – превод от тракийски). По пътя минахме и през женския манастир „Свети Спас“.

След върха започнахме слизане по червено-бяло-червената маркировка на същата екопътека, която води към Пасарел. Не след дълго отбихме към Панчарево, а след това се наложи да се върнем на екопътеката, бутайки 100-тина метра по ужасно разкопан склон.

След това предприехме спускане през гъсти треви и храсти, почти без следа от пътека. В крайна сметка успяхме пак да хванем екопътеката, докато стигнем до мястото, на което се отклонихме от нея (вече по план). 

Следващия етап беше каране по равен терен, но по крайно разкопани, разбити и тежки черни пътища. Макар почти да нямаше качване, въртенето беше доста изморително. Крайната цел беше да достигнем пътека, по която да се спуснем към крепостта Урвич и да пресечем река Искър / Самоковско шосе.

За жалост, явно от години никой не е правил точно този заход от точно това място и като бяхме точно над деретата на местност Урвич, се оказахме на място където почти нямаше следи от пътека, а като намерихме някаква пътека, то преминавате по нея беше доста болезнено и трудоемко. Пътеката сечеше доста дълго, дълбоко и широко дере, като по цялата дължина имаше нападали дървета през 10-15 метра. Когато пък свършиха падналите дървета и бяхме в самата долина, то имаше изобилие от коприва и бодливи храсти, които допринасяха за идилията.

В крайна сметка стигнахме р. Искър и Самоковско шосе, обаче вече нямах сили и нерви, за да продължим по оригиналния план – към с. Железница. Поради този повод отидохме в кокалянското ханче и се погрижихме за хидро и биро-баланса.