Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) и тази година традиционно организираха серия от ски турове MadGoat Tours. Планирахме да се включим в тяхното събитие, та поне един човек успя да отиде.

Идеята беше да се съберем заедно и да покараме в района на Мальовица с лек екстремен привкус. Много хора се отказаха, поради прогнозите за дъжд и лошо време, но това не спря останалите (около 15 човека) да отидем. Водач ни беше Момчил Панайотов – основател на БАССЕС, който освен че ни прекара невредими, ни и научи на доста неща (изключвайки мръсните вицове).

Качихме се още петък вечерта, кой след работа, кой след университет. Паркирахме на ЦПШ Мальвоица и от там около час със ски на гръб и на крака до хижа Мальовица. Сняг криво-ляво имаше, но на места беше доста неприятно минаването, а и реката беше доста пълноводна. Последваха 2-3 часа ядене, пиене и мръсни вицове.

Утро в планината

Събота станахме в 7 и тръгнахме в 08:30 към връх Мальовица. Времето беше облачно, но на магия се разминахме с дъжда.

Нагоре

Бъхтихме 3 часа до билото, където ни запраска такъв вятър, че никой не му се ходеше баш до върха. Навсякъде около нас валеше дъжд, но точно над нас нямаше дъждовен облак.От там започнахме тактично и бавно спускане към трета тераса.

Като начинаещ скиор успях да падна само два пъти, което си беше лично постижение, особено като се вземе предвид и изключително трудния за каране сняг.

На трета тераса се разделихме на две групи. Едните слязоха към втора тераса, а другите се качихме до връх Безименен. Където имаше също много хубава гледка.

От върха пуснахме през един доста стръмен и много разбит улей, където снега беше на огромни буци (някои по метър диаметър).

връх Безименен и линия на спускане погледнато от трета тераса

От там се събрахме всички и започнахме спускане обратно към долината и хижа Мальовица.

Поглед към Мальовишката долина

На първа тераса част от хората (най-нацепените и надъханите) тръгнаха към Овчарския улей, за да спуснат легендарния Заешки улей. Останалите ги дебнахме от хижата. Отне им много време, очевидно и енергия за да се качат. По едно време ги объркахме с планиски кози, които спуснаха улея на шус. Не след дълго успяха успешно да се качат и да спуснат улея.

Заслужихме си обилен обяд и много бира. Последва дълго ядене, пиене, тия три неща. Важното е, че имаше достатъчно домашна ракия, така че никой да не го преследва мускулна треска и достатъчно бира, да не пресъхнем от ракията.

Неделя станахме в 7 и тръгнахме в 8. Не беше спирало да вали от събота следобед и нямаше прогнози да спира… някога. Последва естествено разделение на две групи – слизащи към ЦПШ и качващи към Камилата. Дъждът беше изключително ситен, а вятъра силен. Стигнахме първа тераса, а там дъждът се засили, но пак не се отказахме.

Поглед към Камилата

Улея водещ към Камилата се оказа доста стръмен и го качвахме с много серпентини. Въпреки това някои от нас поддаваха на всяка трета крачка и обръщане. Не смеех да си извадя нито телефон, нито камера за да не тръгна надолу по склона. В крайна сметка след изморително, но кратко качване, решихме че е време за дългоочакваното спускане. Започнахме да се приготвяме на стръмния склон, а дъждът вече преминаваше в чиста суграшица.

Поглед от склона на Камилата към линията за спускане

Последва едно страхотно спускане в слегналия от дъжда сняг. В този сняг беше изключително по-лесно да навигирам тънките си (за фрийрайд) ски и преживяването беше невероятно и доста адреналинно.

В крайна сметка се прибрахме мокри до кости в хижата, където само си пакетирахме багажа и повечето се изнизахме към ЦПШ-то, преди да умрем от хипотермия.

Слизането беше изключително тегаво заради още по-малкото сняг и необходимостта от прекосяване на клекове, реки, камъни, кал, чакъл и каменнен мост. Въпреки това не разбихме кантовете на бордовете и ските си, което си беше постижение.

Така завърши сагата, за тези от нас, които си тръгнахме в неделя. Изпълнени с невероятната енергия на Мальовица, останахме със спомени за екстремните спускания и забавните вечери в хижата.

Часовникът удари 6 часа сутринта, а телефоните започнаха да ни изкарват един по един от топлите легла. Отидохме на закуска край камината в столовата на ЦПШ „Мальовица“ и се приготвихме за прехода.

Знаехме, че това, което при нормални условия е най-обикновена разходка до връх „Мальовица“, то сега щеше да е планино-мазохизъм в чист вид. Приготвихме се и потеглихме в 07:30.

Бяхме последната група тръгнала от ЦПШ-то, тъй като другите решиха да закусват в хижата. Това доста облекчи стигането до хижата, но въпреки привидната пъртина, пак ни отне час и половина. Движихме се в пълна тишина, като всеки беше погълнат от това да стъпва в стъпките на следващия, за да не пропада до колене в снега.

Стигнахме хижата, а термометъра показваше -12 градуса. Няколко човека влезнахме набързо да се стоплим за 5-10 минути и заварихме всички групи преди нас да закусват. Наско и Цецо от нашата група продължиха нагоре да правят пъртина.

Не след дълго ги застигнахме и заварихме как Наско прокопава пъртина в сняг до кръста, на драматичен фон.

От там Наско ни подканваше: „Аре бе, вие младите няма ли да дойдете да копаете, какво се мотате.“

Реших, че аз ще се пробвам отпред на пъртината и в момента в който смених Наско, съжалих за пореден път, че не си купих гети преди да дойда. От първата стъпка, крака ми вече беше потънал малко над бедрото, а обувките и панталона ми бавно се пълнеха с пресен снежец. Борбата за качването на връх „Мальовица“ официално започна.

The game is on!

Стъпка по стъпка, метър по метър се предвижвахме бавно и славно из това море от сняг.

Йосиф от нашата група, каза че не си пада по мазохизмите и се отказа. Слава богу, предаде гетите си на мен, което ми помогна да стана пълноценен снегорин за групата.

Ние продължихме нашата борба в снега, като на места затъвахме и до гърди. След 30 минути се обърнахме назад да погледнем до къде сме и какво да видим? – Хижата си стоеше спокойно зад нас, сякаш въобще не сме се отдалечили от нея.

Както си гледах в краката, надигнах глава да погледна Наско, а той от своя страна спря и се вгледа в скалите от дясно на нас. С най-спокоен глас обяви, че „Ей там пада лавина“. Веднага надигнах глава към скалите и видях как прашна маса сняг бързо и елегантно, се свличаше фронтално към нас.

Лавината падна от скалата вляво.

Прашната лавина идваше от някое високо и скрито в мъглата място, лееше се надолу по наклонената скала, а след това прелетя над вертикалния дроп, за да се стовари върху склона на който стояхме.

В следващия момент видяхме как снега се успокоява и сляга в клековете на около 100-тина метра от нас.
Погледахме скалите още малко и продължихме с ровене-ходенето нагоре към върха.

След десетина минути ни застигнаха групите, които закусваха в хижа „Мальовица“.
Благодариха ни за пъртината до момента, а ние прилежно им благодарихме, за тази която щяха те да пробиват. 

Пешеходната група се увеличи, а това позволи повече хора да се редуваме за пробиване на пъртината. Въпреки това се движихме страшно бавно.

Е, поне си имахме куче водач с нас, което не се влияеше от снежната покривка.

Стигайки втора тераса в 11 часа, осъзнахме, че с това темпо, стигането до върха ще е не само трудно, но и леко рисково.  В началото бяхме 2 групи пешеходци и 2 групи скоири засилили се към върха.

Скалите до склона, водещ към БАК

Накрая се оказа, че остава 1 група от 3ма скиори към върха и ние – 4 човека пеша.
Тогава взехме съдбоносното решение, че няма да се качваме към върха, а ще тръгнем поосока заслона на БАК, поне да видим някаква гледка. Скиорите продължиха към върха, поне те имаха някакъв шанс.

Нагоре по склона

Взимайки предвид  лавината която се изсипа пред нас на излизане от хижата, гледката над нас изглеждаше доста заплашителна.

Въпреки това си тръгнахме нагоре по стръмния склон, като се опитвахме да избягваме местата със сняг над кръста.

На места трябваше да тъпчем по 2-3 минути на място, за да можем да направим една крачка нагоре.

Естествено, всичко това си заслужаваше и навсякъде около нас имаше страховити и красиви скали и снежни улеи.

Скална красота

Куче водач

Към 12:30 вече трябваше да преустановим изкачването, за да можем навреме да се приберем в ЦПШ-то. Важното беше, че стигнахме достатъчно високо за невероятна гледка. На всичкото отгоре имахме и куче, което следвахме понякога, защото откриваше пътя с най-малко сняг.

От скалите върху които бяхме застанали, видяхме и тримата скиори, които също бяха тръгнали надолу.

Щастливи и изморени, поснимахме се на върховната гледка, хапнахме по 2-3 ябълки и марш надолу.

Гледка към отсрещните скали и улеи.