Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) и тази година традиционно организираха серия от ски турове MadGoat Tours. Планирахме да се включим в тяхното събитие, та поне един човек успя да отиде.

Идеята беше да се съберем заедно и да покараме в района на Мальовица с лек екстремен привкус. Много хора се отказаха, поради прогнозите за дъжд и лошо време, но това не спря останалите (около 15 човека) да отидем. Водач ни беше Момчил Панайотов – основател на БАССЕС, който освен че ни прекара невредими, ни и научи на доста неща (изключвайки мръсните вицове).

Качихме се още петък вечерта, кой след работа, кой след университет. Паркирахме на ЦПШ Мальвоица и от там около час със ски на гръб и на крака до хижа Мальовица. Сняг криво-ляво имаше, но на места беше доста неприятно минаването, а и реката беше доста пълноводна. Последваха 2-3 часа ядене, пиене и мръсни вицове.

Утро в планината

Събота станахме в 7 и тръгнахме в 08:30 към връх Мальовица. Времето беше облачно, но на магия се разминахме с дъжда.

Нагоре

Бъхтихме 3 часа до билото, където ни запраска такъв вятър, че никой не му се ходеше баш до върха. Навсякъде около нас валеше дъжд, но точно над нас нямаше дъждовен облак.От там започнахме тактично и бавно спускане към трета тераса.

Като начинаещ скиор успях да падна само два пъти, което си беше лично постижение, особено като се вземе предвид и изключително трудния за каране сняг.

На трета тераса се разделихме на две групи. Едните слязоха към втора тераса, а другите се качихме до връх Безименен. Където имаше също много хубава гледка.

От върха пуснахме през един доста стръмен и много разбит улей, където снега беше на огромни буци (някои по метър диаметър).

връх Безименен и линия на спускане погледнато от трета тераса

От там се събрахме всички и започнахме спускане обратно към долината и хижа Мальовица.

Поглед към Мальовишката долина

На първа тераса част от хората (най-нацепените и надъханите) тръгнаха към Овчарския улей, за да спуснат легендарния Заешки улей. Останалите ги дебнахме от хижата. Отне им много време, очевидно и енергия за да се качат. По едно време ги объркахме с планиски кози, които спуснаха улея на шус. Не след дълго успяха успешно да се качат и да спуснат улея.

Заслужихме си обилен обяд и много бира. Последва дълго ядене, пиене, тия три неща. Важното е, че имаше достатъчно домашна ракия, така че никой да не го преследва мускулна треска и достатъчно бира, да не пресъхнем от ракията.

Неделя станахме в 7 и тръгнахме в 8. Не беше спирало да вали от събота следобед и нямаше прогнози да спира… някога. Последва естествено разделение на две групи – слизащи към ЦПШ и качващи към Камилата. Дъждът беше изключително ситен, а вятъра силен. Стигнахме първа тераса, а там дъждът се засили, но пак не се отказахме.

Поглед към Камилата

Улея водещ към Камилата се оказа доста стръмен и го качвахме с много серпентини. Въпреки това някои от нас поддаваха на всяка трета крачка и обръщане. Не смеех да си извадя нито телефон, нито камера за да не тръгна надолу по склона. В крайна сметка след изморително, но кратко качване, решихме че е време за дългоочакваното спускане. Започнахме да се приготвяме на стръмния склон, а дъждът вече преминаваше в чиста суграшица.

Поглед от склона на Камилата към линията за спускане

Последва едно страхотно спускане в слегналия от дъжда сняг. В този сняг беше изключително по-лесно да навигирам тънките си (за фрийрайд) ски и преживяването беше невероятно и доста адреналинно.

В крайна сметка се прибрахме мокри до кости в хижата, където само си пакетирахме багажа и повечето се изнизахме към ЦПШ-то, преди да умрем от хипотермия.

Слизането беше изключително тегаво заради още по-малкото сняг и необходимостта от прекосяване на клекове, реки, камъни, кал, чакъл и каменнен мост. Въпреки това не разбихме кантовете на бордовете и ските си, което си беше постижение.

Така завърши сагата, за тези от нас, които си тръгнахме в неделя. Изпълнени с невероятната енергия на Мальовица, останахме със спомени за екстремните спускания и забавните вечери в хижата.

Линк към снимки.

Тренирахме индивидуално и групово търсене на двама затрупани.

Маркови полари

За завършек на цялото обучение и тренировка се разходихме със ските до Черни връх, от където се разкриваха невероятни гледки над мъглата и софийските облаци.

#noeffects

На Витоша имаше 30-40 сантиметра нов пърхав сняг. Естествено и лавинната опасност на североизточните и източните склонове е доста повишена, заради новия сняг и навявките.

„Лавинните серии на БАССЕС са поредица от кратки видео клипове, които нагледно разглеждат различни пряко и косвено свързани с лавините въпроси.“

Линк към сериите: линк.

Снимки тук.
Трак 1-ва част и трак 2-ра част.

За наше щастие късмета ни преследваше от самото начало до самия край, което ако не беше така, рискувахме начинанието да се превърне от мазохистично в опасно.

Още като се чакахме в метрото на Интер експо център, Сашо намери двама  пенсионери-планинари, които отиваха към същата дестинация, но вместо да качват Полуврак, отиваха на имен ден….
За жалост Сашо не си беше намерил гетите и се наложи да си направи такива с пликчета от Джъмбо и Била. Учудващо, но помогнаха!

На спирката

Когато слязохме от автобуса температурата беше около -20 градуса, а времето облачно.  Бойната група пенсионери се оказа доста добре екипирана и в добра форма, тъй като след това разбрахме, че не можем да ги стигнем по пътеката.

Точно когато се оказахме на кръстопът по кой път да поемем – непознатия, но с потенциал за по-кратко пристигане до върха или познатия, но дълъг път, се появи една жена която беше изпуснала нашия автобус и е дошла със следващия. Тя ни упъти и ни показа краткия път за връх Полуврак, който ни спести не само време но и доста ценни сили.

От групата разбрахме, че имало и заслон под върха. За щастие се виждаше на

Украска

картата, която бях заредил на телефона и го намерихме! Заслон Полуврак се оказа, че не само е голям, но си имаше и собствена коледна украса.

Може би най-огромният ни късмет за този преход беше, че като влезнахме в заслона, заварихме тлеещ огън, който само се нуждаеше от няколко цепеници за потръгне пак. Това толкова ни повдигна настроението, че ни изби на арт снимки. Добре, че не знаехме колко още бъхтане ни чака.

Не са гаси, туй що не гасне

В крайна сметка хапнахме и се стоплихме добре и излезнахме от уюта на заслона, за да се върнем на минусовите температури и вятъра.

Всички следи свършиха и се оказа, че никой не захождал към самият връх. Вече разчитахме изцяло на нашето ориентиране и на ViewRanger-a на                                                                                                  телефона ми.

Псевдо-финалната права към върха

Наложи се да тръгнем по билото, водещо към върха. Бяхме доста предпазливи тъй като наклона не беше малък, а снега доста навят, което е предпоставка за  повишена лавинна опасност.

Снега беше до колене, но за сметка на това имаше доста растителност и това ни вдъхваше сигурност, че няма да се отцепи някоя дъска под краката ни

Наложи се да цепим през гора точно под върха, но в крайна сметка уцелихме пролука от втория път.

Връх Полуврак

С доста бъхтене в дълбокия сняг стигнахме върха и си заслужаваше, тъй като гледката беше уникална. Студеният северен вятър не засенчи насладата от слънцето, което се прокрадваше между облаците.

От върха, въпреки неясното време, се виждаше Софйиското поле и магистрала Тракия, както и язовир Искър. От време на време се виждаше и  Черни връх, който изглеждаше величествено като някой петхилядник заради атмосферата и времето.

Като се налюбувахме на гледката и си направихме селфи, решихме че е време за слизане.

В обувките на Сашо вече имаше обилно количество сняг а и ръцете му замръзваха.

Пътека през гората

Започнахме бързо слизане надолу. Пътеката, която хванахме на връщане не беше същата по която се качихме. Тази минаваше изцяло през гората и никой не беше минавал по нея. Благодарение на спомени от лятото и GPS-а, успяхме да се изнавигираме през пътеката, която на места въобще не се виждаше къде е заради гъстата гора и натежелите клони.

След като придобихме малко увереност и вяра в интуицията си да намираме пътя, започна много да ни харесва горския път и прокрадващото се слънце между ниските клони. Чувството беше сякаш си изолиран от всичко и всеки, но в същото време усещаш само спокойствие.

След като излязохме от тази млада гора под върха, се озовахме на главната пътека, която лятото е черен път. Влезнахме в не толкова млада гора, където постоянно се чуваха съмнителни скърцания на огромни дървета, които пораждаха не чак толкова приятни чувства. Продължихме да порим през дълбокия сняг, непрекъснато бдящи за падащи дървета. След час слизане се озовахме на гранде разклонението през което ни упъти жената по рано през деня. От там само след 30 минути мръзнене стигнахме обратно спирката на автобус 5.

Оказа се, че най-голямото изпитание по студоустойчивост ще бъде на спирката. Започнахме бързо преобличане и смяна на мокрите дрехи, докато вятърът от север ни брулеше жестоко. Обувките на Сашо все още бяха чисто мокри и пълни със сняг. Слава богу автобусът дойде точно като приключихме с преобличането. Вътре започнахме затопляне на позамръзнали крайници с химически грейки. За жалост грейките не отърваха Сашо от първа степен измръзване на краката, но поне ги размрази успешно у тях след това.

В крайна сметка, макар че се движихме по ръба на възможностите си, си прекарахме доста добре въпреки метеорологичните условия.

Подобен маршрут правихме, лятото но 4 пъти по-дълъг, чак до село Пасарел,а от там и към Железница. Ето и линк към разказа.

Който е заинтересован – 0879 436 672 (Християн).

Ле снимки: тук
Ле видео: там

След като отложихме груповото откриване на сезона за следващия уикенд, реших че много ми се кара и не мога да оставя неделята туко-така. За щастие във  FB групата на БАССЕС намерих и други ентусиасти, та се получи едно доста добро пантене.

Тръгнахме 07:40 от Бизнес парка, та два часа и половина по-късно вече обилно се бъхтихме по Ястребец 1 в Боровец. По пътя спряхме на щъркелово гнездо на яз. Искър и то с доста основателна причина:

яз. Искър

Баир 1 от 3

Но нека се върнем на самото изкачване. Температурата беше благоприятна – около

-8 градуса. Времето – супер ясно, слънчево и безветрено. Бавно и славно се плъзгахме нагоре, а снега хрупаше, скърцаше и издишаше под тежките ми ски – модел 88-ма.

Изкачването се характеризираше с 3 стръмни баира, доста сняг и късове лед и най-вече с хубави гледки към Витоша и Самоковското поле.

Когато стигнахме края на Ястребец експрес, времето беше вече съвсем топло – около -3 градуса, а слънцето направо можеше да ни свари.

Машините по Ястребец 2 работиха активно, а едната даже ми позираше и за снимка.

Позиращата машина

В крайна сметка направихме едно доста (не)скоростно изкачване на Ястребец 2 – точно 2 часа без малко. Пускането беше обусловено от доста падания, похапване на сняг и преждевременно откопчаване на автомати. Снежната покривка беше доста интересна, тамън като за freeride – разбит сняг, пудра, ледени парчета, камъни, храсти и други природни явления. НО оцеляхме, даже и се насладихме.

На всичкото отгоре този път има и видео, благодарение на другия ентусиаст – Константин:
[vimeo 194230026 w=640 h=360]

BoroStartSki2017 from Kony Ko on Vimeo.

– Християн