Маршрутът беше кв. Овча купел – Горна Баня – вр. Дупевица (Люлин планина) – Владая – кв. Овча купел.

Сутринта в 11:00 часа се събрахме 5 човека в кв. Овча купел и потеглихме под лъчите слънцето. Беше топло, но не прекалено и подухваше лек ветрец за да спомага вентилацията. Маршрута е изключително приятен, тъй като прелива много плавно от чисто градски към планински, минавайки през съмнителните междублокови пространства на Овча купел.

Минахме покрай стадион Славия и веднага свихме по протежението на Владайската река. Пресякохме бул. Никола Петков и навлязохме като хайдути в Горна Баня, като си починахме за прясна вода. От там започнаха резките баири и голямото потене. Естествено не беше въобще лесно, особено за първо каране. На двама от участниците им изтръпнаха задниците за седмица на пред, а един му идваше да колабира.

Навлизане в Люлин планина

Не след дълго излезнахме от нагорнищата в Горна Баня и навлязохме в Люлин планина. Там за наше щастие баирите станаха толкова непоносими, че редувахме бутане и каране, според това дали имаше хора на близо. Биляна беше планирала всяка почивка и въпреки стръмния терен се придвижвахме доста ефективно.

Времето започна да се смръчава, а в околните долини си личеше, че вали дъжд. Започна да ни подухва и не чак толкова приятен вятър. По някакъв хубав късмет не ни запраска на върха и го качихме успешно.

На връх Дупевица

След като се наснимахме и наядохме под заплашителните облаци, отидохме да разгледаме и луксозните стари бункери останали от някогашното военно поделение.

Започнахме бързо и екстремно слизане към Владая в стил перничански downhill. Когато се наложи да излезем от някогашния коларски път, се оказа че пътеката към Владая е брутално разорана от мотори, джипове ATV-та и тем подобни съоръжения за хора които не могат да въртят. Освен това беше и прилично неизсъхнало от стопения сняг. За жалост 3ма от групата не можеха да се спускат по такъв терен, но и другите двама едвам не си загубиха обувките в дълбоката кал.

В крайна сметка чевръсто стигнахме във Владая, където Юли ни приюти на по мръвка, бира и кой, каквото си е взел от магазина.

На път към София през дефилето на Владая късмета ни напусна, а дъжда ни настигна, но такъв е живота на колоездача!

Линк към снимки.

Тренирахме индивидуално и групово търсене на двама затрупани.

Маркови полари

За завършек на цялото обучение и тренировка се разходихме със ските до Черни връх, от където се разкриваха невероятни гледки над мъглата и софийските облаци.

#noeffects

На Витоша имаше 30-40 сантиметра нов пърхав сняг. Естествено и лавинната опасност на североизточните и източните склонове е доста повишена, заради новия сняг и навявките.

Снимки тук.
Трак 1-ва част и трак 2-ра част.

За наше щастие късмета ни преследваше от самото начало до самия край, което ако не беше така, рискувахме начинанието да се превърне от мазохистично в опасно.

Още като се чакахме в метрото на Интер експо център, Сашо намери двама  пенсионери-планинари, които отиваха към същата дестинация, но вместо да качват Полуврак, отиваха на имен ден….
За жалост Сашо не си беше намерил гетите и се наложи да си направи такива с пликчета от Джъмбо и Била. Учудващо, но помогнаха!

На спирката

Когато слязохме от автобуса температурата беше около -20 градуса, а времето облачно.  Бойната група пенсионери се оказа доста добре екипирана и в добра форма, тъй като след това разбрахме, че не можем да ги стигнем по пътеката.

Точно когато се оказахме на кръстопът по кой път да поемем – непознатия, но с потенциал за по-кратко пристигане до върха или познатия, но дълъг път, се появи една жена която беше изпуснала нашия автобус и е дошла със следващия. Тя ни упъти и ни показа краткия път за връх Полуврак, който ни спести не само време но и доста ценни сили.

От групата разбрахме, че имало и заслон под върха. За щастие се виждаше на

Украска

картата, която бях заредил на телефона и го намерихме! Заслон Полуврак се оказа, че не само е голям, но си имаше и собствена коледна украса.

Може би най-огромният ни късмет за този преход беше, че като влезнахме в заслона, заварихме тлеещ огън, който само се нуждаеше от няколко цепеници за потръгне пак. Това толкова ни повдигна настроението, че ни изби на арт снимки. Добре, че не знаехме колко още бъхтане ни чака.

Не са гаси, туй що не гасне

В крайна сметка хапнахме и се стоплихме добре и излезнахме от уюта на заслона, за да се върнем на минусовите температури и вятъра.

Всички следи свършиха и се оказа, че никой не захождал към самият връх. Вече разчитахме изцяло на нашето ориентиране и на ViewRanger-a на                                                                                                  телефона ми.

Псевдо-финалната права към върха

Наложи се да тръгнем по билото, водещо към върха. Бяхме доста предпазливи тъй като наклона не беше малък, а снега доста навят, което е предпоставка за  повишена лавинна опасност.

Снега беше до колене, но за сметка на това имаше доста растителност и това ни вдъхваше сигурност, че няма да се отцепи някоя дъска под краката ни

Наложи се да цепим през гора точно под върха, но в крайна сметка уцелихме пролука от втория път.

Връх Полуврак

С доста бъхтене в дълбокия сняг стигнахме върха и си заслужаваше, тъй като гледката беше уникална. Студеният северен вятър не засенчи насладата от слънцето, което се прокрадваше между облаците.

От върха, въпреки неясното време, се виждаше Софйиското поле и магистрала Тракия, както и язовир Искър. От време на време се виждаше и  Черни връх, който изглеждаше величествено като някой петхилядник заради атмосферата и времето.

Като се налюбувахме на гледката и си направихме селфи, решихме че е време за слизане.

В обувките на Сашо вече имаше обилно количество сняг а и ръцете му замръзваха.

Пътека през гората

Започнахме бързо слизане надолу. Пътеката, която хванахме на връщане не беше същата по която се качихме. Тази минаваше изцяло през гората и никой не беше минавал по нея. Благодарение на спомени от лятото и GPS-а, успяхме да се изнавигираме през пътеката, която на места въобще не се виждаше къде е заради гъстата гора и натежелите клони.

След като придобихме малко увереност и вяра в интуицията си да намираме пътя, започна много да ни харесва горския път и прокрадващото се слънце между ниските клони. Чувството беше сякаш си изолиран от всичко и всеки, но в същото време усещаш само спокойствие.

След като излязохме от тази млада гора под върха, се озовахме на главната пътека, която лятото е черен път. Влезнахме в не толкова млада гора, където постоянно се чуваха съмнителни скърцания на огромни дървета, които пораждаха не чак толкова приятни чувства. Продължихме да порим през дълбокия сняг, непрекъснато бдящи за падащи дървета. След час слизане се озовахме на гранде разклонението през което ни упъти жената по рано през деня. От там само след 30 минути мръзнене стигнахме обратно спирката на автобус 5.

Оказа се, че най-голямото изпитание по студоустойчивост ще бъде на спирката. Започнахме бързо преобличане и смяна на мокрите дрехи, докато вятърът от север ни брулеше жестоко. Обувките на Сашо все още бяха чисто мокри и пълни със сняг. Слава богу автобусът дойде точно като приключихме с преобличането. Вътре започнахме затопляне на позамръзнали крайници с химически грейки. За жалост грейките не отърваха Сашо от първа степен измръзване на краката, но поне ги размрази успешно у тях след това.

В крайна сметка, макар че се движихме по ръба на възможностите си, си прекарахме доста добре въпреки метеорологичните условия.

Подобен маршрут правихме, лятото но 4 пъти по-дълъг, чак до село Пасарел,а от там и към Железница. Ето и линк към разказа.

Който е заинтересован – 0879 436 672 (Християн).

Благодарим на ДПП „Витоша“ за поканата на тяхното събитие по случай ден на доброволеца – 05.12.2016.

Презентацията на ТД „Боерица“

От ТД „Боерица“ присъствахме, заедно с всички други осиновители на Витоша и се опознахме. Разбрахме кои организации и компании също са заинтересовани от това да поддържат обекти на Витоша и да организират доброволчески акции.

Специално от ТД „Боерица“ имахме време да се представим с презентация пред останалите осиновители.

Ле снимки: тук
Ле видео: там

След като отложихме груповото откриване на сезона за следващия уикенд, реших че много ми се кара и не мога да оставя неделята туко-така. За щастие във  FB групата на БАССЕС намерих и други ентусиасти, та се получи едно доста добро пантене.

Тръгнахме 07:40 от Бизнес парка, та два часа и половина по-късно вече обилно се бъхтихме по Ястребец 1 в Боровец. По пътя спряхме на щъркелово гнездо на яз. Искър и то с доста основателна причина:

яз. Искър

Баир 1 от 3

Но нека се върнем на самото изкачване. Температурата беше благоприятна – около

-8 градуса. Времето – супер ясно, слънчево и безветрено. Бавно и славно се плъзгахме нагоре, а снега хрупаше, скърцаше и издишаше под тежките ми ски – модел 88-ма.

Изкачването се характеризираше с 3 стръмни баира, доста сняг и късове лед и най-вече с хубави гледки към Витоша и Самоковското поле.

Когато стигнахме края на Ястребец експрес, времето беше вече съвсем топло – около -3 градуса, а слънцето направо можеше да ни свари.

Машините по Ястребец 2 работиха активно, а едната даже ми позираше и за снимка.

Позиращата машина

В крайна сметка направихме едно доста (не)скоростно изкачване на Ястребец 2 – точно 2 часа без малко. Пускането беше обусловено от доста падания, похапване на сняг и преждевременно откопчаване на автомати. Снежната покривка беше доста интересна, тамън като за freeride – разбит сняг, пудра, ледени парчета, камъни, храсти и други природни явления. НО оцеляхме, даже и се насладихме.

На всичкото отгоре този път има и видео, благодарение на другия ентусиаст – Константин:
[vimeo 194230026 w=640 h=360]

BoroStartSki2017 from Kony Ko on Vimeo.

– Християн

На върха

Бяхме малко хора, но пък успяхме да изкачим Витошкият първенец изцяло пешеходно от Драгалевци, а също и се върнахме по този начин, така че се получи една страхотна разходка, а даже може да се нарече и тренировка.
От БНТ 2 решиха, че представляваме интересна гледка с нашите клубни тениски, понесли знамето на дружеството и ни включиха в свой репортаж, посветен на събитието. Горе на върха пък БТС ни връчиха грамота.

Малко снимки: тук
Репортажът на БНТ 2: линк

Снимки от мероприятието – тук.

Времето се изпече и волята ни отреди да отидем на Лакатник, на по палатки и катерене.

Ден 1:

На гарата

Събота отпътувахме натам с (непредвидено) безплатното влакче и бързо, бързо се озовахме на катерачен сектор „Алпийска поляна“, от където така или иначе си минава живописната лакатнишка пътека.

С голямо нетърпение, Юли и Християн се оборудваха за катерене, избраха си един маршрут от снимките и описанията в ClimbingGuide.bg (маршрут номер 31 – „Жълтата Цепка“) и потеглиха нагоре.

С лек, непринуден финес (стил мечка на дърво), двамата се катериха, катериха, но така и не успяха да минат целия маршрут преди да се вкофти времето. Благодарение на Ева, която сготви през това време, си направихме един страхотен обяд, а след това и покорихме маршрута. (В наша защита, искам да кажа, че този маршрут, ни отне много повече време и енергия от маршрути 5c и 5c+, които катерихме на Белидие Хан)

Смело и безотговорно

След това се опитахме да направим втори маршрут (номер 30 – „Вариант на жълтата цепка“), но след минаването на половината маршрут се оказа, че не можем да го минем до горе. Изхождайки от правилото, че рапел на един клин (дори и лепен), не се пуска, трябваше да организираме бърза „спасителна акцийка“, за да си спасим двете останали примки по маршрута.

Качихме се пеша до края на маршрутите и от там Юли ме спусна до примките, а след това трябваше бързо да се изкатеря обратно до него, като ми се наложи да преодолея категории 6c+, тъй като Юли гонеше влак. С какви способи и „стилове“, предпочитам да запазя в тайна.

Ненормалник на кол

Докато си почивахме видяхме един човек, който си правеше нестандартна фотосесия над скалите. Реши, че ще е интересно да балансира на един крак на ръждясал, нестабилен кол, който беше забит над скалите.

Докато го гледахме, Юли, бивайки съпричастен ПСС-сарец, го „поздрави“ няколко пъти и каза, че такива като него имат абонамент към ПСС и че му трябва здрав пердах.

В крайна сметка спасихме примките, изпуснахме влака, но за сметка на това изпихме по 1-2 бири за да го отпразнуваме, а след това Юли си хвана следващия влак. Аз и Ева си се върнахме при палатките.

Лакатник привечер

Ден 2 – Следва продължение

Ще караме ски или ще правим преходи, кой каквото иска или пък и двете. Зависи изцяло от нас. Ще се спи на ЦПШ „Мальовица“ До там ще се пътува с коли на 3 – ти сутринта, а който иска може да се присъедини и по-късно.

Звънете на Биляна Гатева, за да запазим места в ЦПШ-то.

Да ходим или да не ходим? Ще се чакаме ли сутринта някъде или ще отменяме събитието? Почти всички ли се отказаха? Ами оранжевия код, многото сняг и силния вятър? Ами ще стигне ли колата до горе?

Накрая решихме да теглим една майна на новинарските емисии и на съветите от близки и познати. Станахме в 7 сутринта и до 9 вече се бяхме натоварили по колите, потеглили към the Мальовица !!!

Макар и само 1 кола хора останали, настроението беше подобаващо, а времето омагьосващо. Снега още не беше натрупал и Цецо безпроблемно ни събра от всевъзможни квартали на Столицата и се отправихме към Мальовица през с. Железница.

По стара прабългарска традиция се отбихме през баничарницата на Самоков. Там докато хапвам кифла с шоколад на снежния фон  и пия айрян, осъзнах, че това са най-добре похарчените лев и десет през живота ми до момента.

След това мое прозрение, пак се накачулихме в колата и докато се усетим, вече бяхме потопени в невероятна зимна приказка, обградени от огромни заснежени борове, буксувайки по пътя на горе. Паркирахме в една преспа и не след дълго вече си стоях на леглото и четох невероятното литературно произведение – „Измервания в Електрониката“ от Иван Стоянов.

След има-няма 20 минути дойде бат Наско и ни попита: „Момци, какво ще правим?“.

Ние както се бяхме паркирали по леглата, го гледахме умно и се чудихме какво да отговорим. На едни им се ядеше, на други им се спеше, абе въобще никаква дисциплина. В крайна сметка, с думи и жестове Наско ни показа правия път и до 15 минути вече бяхме нахлузили панталони, обувки и гети, само къде не подостряхме щеките.

Потеглихме на фона на нереалния зимен пейзаж, а снега валеше и си валеше на тежки, мокри и красиви парцали. Бяха пуснали и двата влека пред ЦПШ „Мальовица“ и хората бързаха да изпробват ските върху пресния снежец.

С толкова много сняг наоколо, всички се радвахме като малки деца,  а аз бутах снега от клоните на боровете върху главите на другите.

Беше толкова тихо, че загубихме представа за времето и просто вървяхме с усмивки на лицата, въртяхме се наляво и надясно, за да оглеждаме невероятния пейзаж. Като добавим и блаженото чувство да си обграден и защитен от гигантски заснежени борове, душевния екстаз беше пълен.

Скоро разпознахме и чешмичката по пътя. След като я разкопахме и направихме пъртина до нея, успяхме да си напълним ледовита и освежаваща вода. Завладени от мощното спокойствие, тихо и спокойно продължихме нашия път към хижа Мальовица.

Снежната гора

Бавно и славно излязохме в откритата част на Мальовишката долина. Още бяхме завладени от красивите гледки, но около нас вече бяха надвиснали масивните скални гиганти,  свидетели на многобройни алпийски драми.Времето напредна, а ние отседнахме в хижата, за да пием по чай и да хапнем. Вътре ни очакваше пламтяща печка и множество отпочиващи туристи. Пихме по 1-2 чая, хапнахме по 1-2 боба, та взехме да кроиме планове за бъдещето на ТД „Боерица“.

Казах, че тази година ще карам курс по алпинизъм, пък каквото ще да става, а Наско взе, че предложи ние да си организираме такъв.

Речено – сторено, говорихме с новата хижарка, обсъдихме ключовите моменти и направихме няколко бързи и груби калкулации.

Скоро ще обявим дати, цени и възможни формати за курса по алпинизъм!

След като се наговорихме, наядохме и напоихме, взехме да потегляме и надолу към ЦПШ-то.

Като се прибрахме, един по един като талпи изполягахме за един късно-следобеден сън. Към 18:00 отидохме да вечеряме, а две-три ракии по-късно съседната група извади един акордеон и се започнаха старите планински песни. Бяхме свидетели на една уникална, но за жалост изчезваща култура.

Стана време за сън и задружно се отправихме към леглата. Съдейки по неспиращия сняг, осъзнавахме, че утре ще ни чака много тежък и много интересен преход до върха. Въпреки това, никой от нас не подозираше с колко  планино-мазохизъм щеше да бъде изпълнен утрешния ден.

Линк към ден втори.